"И за това, че когато мълчиш няма кой да те слуша е Неистина. Мълчи достатъчно дълго и ще се намери кой да те слуша, но разбира се това само по себе си не трябва да ти е цел, защото тогава просто ще си смешен, разбирай го както искаш. Това не е проблем, проблема е когато говориш, а има толкова много хора, който се мъчат да те слушат (чуят), там вече е наистина тежко!"
На човекът, който следеше blogg-a,
преди да има и капка надежда
в него да се появи нещо.
Благодаря ти!
Специално за теб първата ми публикация!
(Необещавам, че ще има и други, но знае ли се :) )
Сещам се... имаше моменти, в който намразвах целият свят. Просто ей така. Заради, някоя дребнава букова клечка, изпречила ми се като препятствие, или пък заради, непоносимо жалката природа на човешката същност, или пък заради нещо друго. Честно казано, наистина незнаех заради какво се получаваше така, може би заради собственото ми хипер – нарцистично Его. Това просто се случваше, изпитвах пълно отвращение, ако това което чувствах въобще можеше да се оприличи по някакъв начин, то сигурно ще да е било отвращение. Всъшност, може би беше апатия, апатия в епицентъра си. Защото знаете ли, тези моменти отминаваха и не се различаваха по нищо, от много предишни такива, но след тях, след тях настъпваше единствено едно омекотено глухо туптене в главата, една нежна болка, един оргазъм. Стоях си там някъде, най -вероятно крайно неприветлив за околните, но пък какво ми пукаше за околните. Отпуснал се в собствената си кожа, лежерно разтапящ се във всемира. И да, наистина не ми пукаше за нищо. Просто бях там и оглеждах заобикалящите, наблюдавайки ги – безразлично. Е може би нещата не стояха точно така, защото в тези моменти, чувствата към познатите и псевдо – приятелчета, пред очите ми, със сигурност не бяха безразлични, освен ако безразличен не е станала думата за гнусно – отвратителен. Направо ми се повръщаше от тези хора, нищо лично, просто гадна човешка природа...
А доколкото когато бях сам, хах...
Тогава нямаше проблеми, полуизлегнат, полуразплут, я с чаша вино, я с цигарка в ръка...
Както ми казваше едно приятелче:
“Без напрежение!”
Тиха или пък не чак толкова, лежерна музика и сам насред цивилизацията, слял се с природата.
