Без въпроси

Без въпроси.

Живея някъде там,
във времето и измерението,
губя се в събития, хора, неща,
както се губи росата във мъгла.
Незнам неразличавам, сливам се и изчезвам,
нима има някакво значение, щом се губи всякакво отношение.
Има ли смисъл, или е просто забава.
Нещата идват и си отиват във забрава.
Морава мораво зелена, тъмно синьо – небосвода, звезди, луна...
розов храст по средата, се бледнее на крехка светлина...
и после мрак. Преходноста идва с магическа ръка
заличава, и се усмихва.. после пак.
Има ли значение, дати, дни часове,
след като глупави привички са всички те.
Измислени от хората инструменти,
за някой начин на живот, за други безпотребни.
Дали съм днес или утре роден,
дали съм на двадесет или седемдесет,
смисъл има ли, значението нима е различно,
след като всичко е само едно
усещане,
една игра на нашите сетива
пародия,
смешно – комично, драматична, страница
от книга, нявка стояла гордо в редицата на лавица,
веч във прах потънала, по земята някъде захвърляна.
Разпокъсана, раздърпана. Подритната и изхвърлена.
А там някъде отстрани, една сянка стой.
И лекичко едвам забележимо, с крайчеца на устата си
се усмихва. Там е ала всъщност я няма.
Бяла, нежна, прозрачна.
Наблюдава и се вижда.
Празник или делник значение няма
всичко се слива, разлива и размива,
една парадигма, та дори и лекичко ни намигва.
Енигма ли е липсата на прегради,
или е отредено само за малцина
Твърде трудно или твърде просто.
Твърде далеч или твърде близко.
Може би това е всичко.
А може би и това не е много по различно.
Отиваме от конкретика, до митодология,
мъглата за някой, роби я.
А всъшност прохладна майка.
Мистика.
Иска ли ти се, стиска ли ти.
Можеш ли, смелост да избереш
имаш ли. Сам реши.
В този живот, прехода е малък,
и рядко се разбира, дали от водовъртеж,
не падаме във водопад.
Когато понякога сме поставени
само с няколко хода в мат.
Въпреки, че понякога е по добре от пат.
Или може би,
и под това се крият по дълбоки дълбини,
дали и под морскте дъна, витаят подводни реки.
Бързо, бързо отнасящи и Техните мечти.
Не ме питай не го мисли.
Продължи, там отиди, тук всъщност ще си се върнал ти,
същевременно остани в празнотата, нима има откъде да минем.
Някой и тука може да кажат, ще видим.
Снимки от живота, си разглеждам.
Смеем се, плачем и преглеждаме албума.
Тука дали за това става дума.
Незнам.
Само краката ми боси, осещат есенната шума.
Вървя, или пък на място стоя. Незнам,
няма и никакво значение,
битието е едно влечение.
Миг един, а вече съм сред житни класове,
потя се и сладко слънцето пече.
Забравил даже спомена за собственото си име
няма ме вече, на мое място друго човече.
И то нещо такова може би ще рече.
Снимка във албум,
там някъде оставен навън.
Църковен звън, или пък Часовникарски.
Там ли си, или старик, който пуши лула на пън.
Аз съм ти, ти съм аз, те са ние и ние тях... Блях!
Грях, или пък детски смях..
Присядам мълчаливо, под върбите бъбриви,
слушам ли ги или съм някъде далече ти кажи ми.
Сянка на момиче към мен приближава, или пък се отдалечава.
Наблюдавам, не виждам, зная ли или само си мърморя.
Из гората продължавам да бродя.
Насам натам, лутам се или пък ходя.
Толкова е забавно, само усмивка и забрава
това в главата ми остава.
Черно-бяла снимка с целувка на нея.
В джоба пазя, поглеждам и я освобождавам.
Мигът обаче,.. дали забравям.
Аз ли съм или не съм, кой ще ми каже
дали сме еднакви, отвътре и отвън.
Въпросителни не слагам,
въпроси не задавам,
дори на глас думичките си не повтарям,
не размишлявам.
И май доста рядко забравям.
Обясненията за вас оставете
теориите си във сърцата запазете.
Няма нужда, не желая да ги чуя.
Може би дори и плюя,
на черно белите листа,
изписани с разноцветни срички,
малки, никому непотребни книжки.
Проядени от мишки, останали по стари
изоставени войнишки вишки.
...
26.09.2009