Мисли

Човек не избира живота, живота те избира теб. Единственото, което можеш да избираш е как да го изживееш. На този свят има твърде много преходно и твърде малко непреходно. Смесват се разбъркват се, попадат в един огромен, непостижим, неизмерим, непредставим вихър, който ние, обикновенните хора, не можем да разберем. Трудно отличаваме, значимото от незначимото, преходното от вечното, живото от мъртвото. В един момент едно ни се струва важно, в друг друго. Времето безвъзвратно тече и ни предоставя да правим хиляди избори. Неможем да го върнем, неможем да го променим. Премисляме миналите моменти, по хиляди пъти, връщаме се назад, разсъждаваме, обмисляме “ако-то”, но то мирише, и не ни помага особенно много, тогава ни се е струвало това или онова за редно, за правилно, сега не. Потъваме в собственото си съжаление и унине. Падаме и ставаме. Борим се. Понякога печелим, но по често губим. Или пък блуждаем в бъдещето, мислим се за гадатели, за всемогъщи... мислим, че то ни принадлежи, че можем да го покорим, да го предскажем. Забравяме, че негов господар е времето и че времето е то! Правим си планове, хиляди, милиони планове. За какво ? Самовглъбяваме се в тях, опорстваме, дори когато знаем, че е безсмислено, че сме безсилни и когато действителността ги разбие, както се разбиват морсикте вълни в гранитна скала, не ни остава друго освен да се просълзим, било то с очите си или с душата. Понякога чувстваме, че силите ни напускат, че сме слаби безпомощни, объркани, неразбрани... сами. Плашим се, плашим се от самият живот, както малко дете се бой от тъмнината. И за какво ? За няколко грешки в миналото ? За няколко петна от кал по дрехите, рани по колената и охлузвания по бузите ? Или пък за несбъднатите ни мечти ? За обикновенността ни ? За малкото “още” което никога не ни достига ? И забравяме живота, бавно, сигурно, целенасочено. Бягаме от него, бягаме от себе си. Не се радваме на малките неща, не обръщаме внимание на любовта, която получаваме, не оценяваме момента. Разкъсани някъде там, в тъмното... седим и плачем, без глас, единствено със собственият си егоцентризъм и самолюбие. Нарцисизма взима в нас връх, обладава ни не ни дава покой, неможем да се изразим, дори в прости ситуации, не казваме това, което мислим и чувстваме, само това, което се очаква от нас. Дори не това, което другите искат да чуят, НЕ! Само това което няма да засегне егоцентризма ни. И после какво ? Прибираме се в охолните си къщи, лягаме в мекото си легло и заравяме глава в копринените възглавиници, криейки от света сълзите си. Мислим какво ли не за себе си, но незнаем какви сме всъшност. И може би по добре... Опитваме се да се разберем, а опитваме ли се наистина и истина ли е че се опитваме ? И кой може да каже кое е истина и кое илюзия ?
Всеки ден ставам и излизам от вкъщи, понякога вървя бързо, понякога бавно, понякога с ентусиазъм, друг път с нежелание. Накъде вървя, това ми е известно, докъде ще стигна – незнам.
По пътя си срещам много хора, цяла тълпа и те като мен крачат по пътищата на този, уж обширен, но и толкова малък свят. Всеки по своят път. Понякога пътят ти се пресича с път на друг човек, понякога дори се сливат и животът ти става по – весел, по - хубав, но после пътищата се разделят и те обзема мъка. Понякога толкова силна, че не искаш да продължиш, искаш да останеш, да спреш, да спреш завинаги. Нежелаеш момента да свърши, но ето! Той отдавна е отминал и ти продължаваш... мислиш си, че преследваш, идеали, мечти, ценности, че въобще преследваш, но не ти просто вървиш... Вървиш, дали бързо и уверено, дали бавно, но предпазливо, дали мудно и тромаво, дали плахо, дали след всяка минута правиш час почивка или след всеки час минута почивка, дали в полубудно или напълно заспало състояние, дали целеустремено с капаци на очите или пък с танцова стъпка или пък даже вървиш пълзейки.. ти, аз, всички ние вървим. Темпото се сменя, едно темпо ни харесва друго не, едно темпо ни прави щастливи друго не. Променяме темпото си, така лекомислено и безотговорно, както всяко друго нещо, после сме кисели, нещастни, намръщени. Тръгваме да търсим вината в другите, дори понякога в самият път, но никога не и в себе си. Да право е, че пътят не е еднообразен, право е и това, че понякога трябва, но само ако искаш, да синхронизираш крачка с друг, но изборът, изборът е наш! И никой не ние виновен, когато играем валс в блата, влачим се по римски павета, хукваме при покана за танц.