петък, 25 февруари 2011 г.

Без въпроси

Без въпроси.

Живея някъде там,
във времето и измерението,
губя се в събития, хора, неща,
както се губи росата във мъгла.
Незнам неразличавам, сливам се и изчезвам,
нима има някакво значение, щом се губи всякакво отношение.
Има ли смисъл, или е просто забава.
Нещата идват и си отиват във забрава.
Морава мораво зелена, тъмно синьо – небосвода, звезди, луна...
розов храст по средата, се бледнее на крехка светлина...
и после мрак. Преходноста идва с магическа ръка
заличава, и се усмихва.. после пак.
Има ли значение, дати, дни часове,
след като глупави привички са всички те.
Измислени от хората инструменти,
за някой начин на живот, за други безпотребни.
Дали съм днес или утре роден,
дали съм на двадесет или седемдесет,
смисъл има ли, значението нима е различно,
след като всичко е само едно
усещане,
една игра на нашите сетива
пародия,
смешно – комично, драматична, страница
от книга, нявка стояла гордо в редицата на лавица,
веч във прах потънала, по земята някъде захвърляна.
Разпокъсана, раздърпана. Подритната и изхвърлена.
А там някъде отстрани, една сянка стой.
И лекичко едвам забележимо, с крайчеца на устата си
се усмихва. Там е ала всъщност я няма.
Бяла, нежна, прозрачна.
Наблюдава и се вижда.
Празник или делник значение няма
всичко се слива, разлива и размива,
една парадигма, та дори и лекичко ни намигва.
Енигма ли е липсата на прегради,
или е отредено само за малцина
Твърде трудно или твърде просто.
Твърде далеч или твърде близко.
Може би това е всичко.
А може би и това не е много по различно.
Отиваме от конкретика, до митодология,
мъглата за някой, роби я.
А всъшност прохладна майка.
Мистика.
Иска ли ти се, стиска ли ти.
Можеш ли, смелост да избереш
имаш ли. Сам реши.
В този живот, прехода е малък,
и рядко се разбира, дали от водовъртеж,
не падаме във водопад.
Когато понякога сме поставени
само с няколко хода в мат.
Въпреки, че понякога е по добре от пат.
Или може би,
и под това се крият по дълбоки дълбини,
дали и под морскте дъна, витаят подводни реки.
Бързо, бързо отнасящи и Техните мечти.
Не ме питай не го мисли.
Продължи, там отиди, тук всъщност ще си се върнал ти,
същевременно остани в празнотата, нима има откъде да минем.
Някой и тука може да кажат, ще видим.
Снимки от живота, си разглеждам.
Смеем се, плачем и преглеждаме албума.
Тука дали за това става дума.
Незнам.
Само краката ми боси, осещат есенната шума.
Вървя, или пък на място стоя. Незнам,
няма и никакво значение,
битието е едно влечение.
Миг един, а вече съм сред житни класове,
потя се и сладко слънцето пече.
Забравил даже спомена за собственото си име
няма ме вече, на мое място друго човече.
И то нещо такова може би ще рече.
Снимка във албум,
там някъде оставен навън.
Църковен звън, или пък Часовникарски.
Там ли си, или старик, който пуши лула на пън.
Аз съм ти, ти съм аз, те са ние и ние тях... Блях!
Грях, или пък детски смях..
Присядам мълчаливо, под върбите бъбриви,
слушам ли ги или съм някъде далече ти кажи ми.
Сянка на момиче към мен приближава, или пък се отдалечава.
Наблюдавам, не виждам, зная ли или само си мърморя.
Из гората продължавам да бродя.
Насам натам, лутам се или пък ходя.
Толкова е забавно, само усмивка и забрава
това в главата ми остава.
Черно-бяла снимка с целувка на нея.
В джоба пазя, поглеждам и я освобождавам.
Мигът обаче,.. дали забравям.
Аз ли съм или не съм, кой ще ми каже
дали сме еднакви, отвътре и отвън.
Въпросителни не слагам,
въпроси не задавам,
дори на глас думичките си не повтарям,
не размишлявам.
И май доста рядко забравям.
Обясненията за вас оставете
теориите си във сърцата запазете.
Няма нужда, не желая да ги чуя.
Може би дори и плюя,
на черно белите листа,
изписани с разноцветни срички,
малки, никому непотребни книжки.
Проядени от мишки, останали по стари
изоставени войнишки вишки.
...
26.09.2009

събота, 6 ноември 2010 г.

something very old, very good & very sadly

Аз отдавна съм мъртъв, един призрак, един от милионите призраци скитащи се по тази земя. Призрак, лутащ се без посока и цел, желаещ единствено да избяга от себе си. Мъчейки се да разбере, след безбройни опити на отказване да знае. Един изтерзан от времето индивид, неразбиращ, незнаещ, отвърнал се от всичко, дори от самият себе си. Една сянка в миг на откровение, на писък, раздираща се, просълзена. Сама в тъмнината, останала там ридаейки без глас, без стон.
Те бяха излишни, нима имаше кой да ги чуе?
Не. Стонът, викът, всичко това беше излишно, защото нямаше полза...
Не че нямаше кой да дойде да помогне, неможеха. Това само, щеше да ги рзстрой, да ги покруси, защо да им се създават такива главоболия? Нежелаехме да ги нараняваме, нежелаем да страдат за един труп. Безнадеждно е!
Когато се предадеш, когато захвърлиш оръжието, когато веднъж си върнал билета... финито. Остава ти да изчакаш пускането на завесите, но отвън, под дъжда, под гръмотевиците, изложен на мразовитият вятър и нищетата.
Остава ти само да се разхождаш, да размишляваш, да си представяш, да фантазираш. Нищо друго, под друго, разбирай живот.
Остава ти да си отидеш, но подяволите... твърде трудно е.
Твърде шибано трудно е! Защото знаеш, че си се прецакъл. Знаеш, че нещата са преебани и че немогат да се оправят, знаеш, че колкото по нататък отиваш, че с всяка изминала секунда, всичко отива на пичка си материна и ти остава само да стоиш, да стоиш и да усещаш...
Самотата, уединението, тишината, нарушавана само от монотонната ритмична мелодия, навяваща студ и още повече тишина.
Усещаш своята безчувственост, чувстваш грозната си, противна картинка на собственото ти същество, разбираш капана който те е оградил, озлобяваш се. Искаш да го разрушиш, но няма! Няма да го направиш, защото отломките от взрива, ще наранят твърде много околните, дори може би смъртоностно. Ти не си такъв, ти никога не си бил такъв. Предпочиташ да играеш Роля. Предпочиташ да мъртвееш в един непрогледен и неразбираем за теб свят, където другите няма да се притесняват за теб...
Ти никога неуспя да бъдеш добър егоист, алчността ти никога не се прояви на място, неуспя...
сега,... сега вече е късно.
Вече си сянка. Сянка чезнеща в мрака, вече... вече няма значение. Ти си отиваш...
мъчително хладно, с обгърната студенина, в тъмните багри на собствената си кръв, бавно стичаща се от изнуреното в театралната постановка тяло, крачиш бавно, с твърди, тежки макар и отстрани погледнато плахи и неуверени крачки, заминаваш... обгърнат в кръв, лед и сълзи... просто
заминаваш....
Пътят ти е изпълнен с тъма и бодли, свел глава, забил поглед в безжизнените си стъпала, пристъпяйки, по безбройните кръстопътища, оставяйки единствено кръв, сълзи и розови листенца. Да, последното, нещо което взе от тоя свят бе цвят от роза, прекрасен, розов, гладък като кадифе, нежен като майка, ухаен като ангел...
сега го изронваш по пътя, останал си само с фактологията за него, невъзможно ти е да му се насладиш, пускаш го да си отиде, напоен с болката ти.
Вече те няма. Само няколко листенца от роза са маркирали пътя ти.
Вълк завива в нощта, показва се луната, светкавица, миг на повей, кълдъръмът е пометен...
листенцата ти отлитат във тъмата, падат в рохкавата пръст, изсипва се порой... и умират в калта.

вторник, 22 юни 2010 г.

Time we loose, eat us

Понякога,... всъщност, винаги човек се сблъсква със себе си в един от тези моменти, в който осъзнава пропиляното време. Това го изстисква. Смачква тялото му и сломява духа му. Като, че ли гигантски юмрук те хваща и те пръска по шевовете, тялото ти сгърчено от болка, изпънало максимално жили за да се противопостави на тази невероятна стихия, най – накрая се предава, като единствено излиза въздишка, с която и отлита душата ти... във въздуха остава само нагнетеният аромат на собственият ти гняв...
Няма спомен, неможеш да си обясниш, защо? Защо направи така, защо използва времето си точно по – този начин, когато знаеше какво трябва да направиш. Просто незнаеш, признаваш си, че си боклук и отминаваш, нищо не можеш да направиш... времето те е прекършило, пропилял си времето за подготовка и на бойното поле биваш размазан като стоножка. Но малко преди този момент усещаш тежкият удър и знаеш, че не врагът ти нанася тежки удъри, просто ти не си направил нищо за да заздравиш гарда си и сега си просто едно желе чакащо да бъде разпльокано във всички посоки. Всъшност, това е което истински те смазва. И го повтаряш, отново и отново и отново... без обяснение, без някаква яснота.
ЗАЩО?

вторник, 30 март 2010 г.

Мисли

Човек не избира живота, живота те избира теб. Единственото, което можеш да избираш е как да го изживееш. На този свят има твърде много преходно и твърде малко непреходно. Смесват се разбъркват се, попадат в един огромен, непостижим, неизмерим, непредставим вихър, който ние, обикновенните хора, не можем да разберем. Трудно отличаваме, значимото от незначимото, преходното от вечното, живото от мъртвото. В един момент едно ни се струва важно, в друг друго. Времето безвъзвратно тече и ни предоставя да правим хиляди избори. Неможем да го върнем, неможем да го променим. Премисляме миналите моменти, по хиляди пъти, връщаме се назад, разсъждаваме, обмисляме “ако-то”, но то мирише, и не ни помага особенно много, тогава ни се е струвало това или онова за редно, за правилно, сега не. Потъваме в собственото си съжаление и унине. Падаме и ставаме. Борим се. Понякога печелим, но по често губим. Или пък блуждаем в бъдещето, мислим се за гадатели, за всемогъщи... мислим, че то ни принадлежи, че можем да го покорим, да го предскажем. Забравяме, че негов господар е времето и че времето е то! Правим си планове, хиляди, милиони планове. За какво ? Самовглъбяваме се в тях, опорстваме, дори когато знаем, че е безсмислено, че сме безсилни и когато действителността ги разбие, както се разбиват морсикте вълни в гранитна скала, не ни остава друго освен да се просълзим, било то с очите си или с душата. Понякога чувстваме, че силите ни напускат, че сме слаби безпомощни, объркани, неразбрани... сами. Плашим се, плашим се от самият живот, както малко дете се бой от тъмнината. И за какво ? За няколко грешки в миналото ? За няколко петна от кал по дрехите, рани по колената и охлузвания по бузите ? Или пък за несбъднатите ни мечти ? За обикновенността ни ? За малкото “още” което никога не ни достига ? И забравяме живота, бавно, сигурно, целенасочено. Бягаме от него, бягаме от себе си. Не се радваме на малките неща, не обръщаме внимание на любовта, която получаваме, не оценяваме момента. Разкъсани някъде там, в тъмното... седим и плачем, без глас, единствено със собственият си егоцентризъм и самолюбие. Нарцисизма взима в нас връх, обладава ни не ни дава покой, неможем да се изразим, дори в прости ситуации, не казваме това, което мислим и чувстваме, само това, което се очаква от нас. Дори не това, което другите искат да чуят, НЕ! Само това което няма да засегне егоцентризма ни. И после какво ? Прибираме се в охолните си къщи, лягаме в мекото си легло и заравяме глава в копринените възглавиници, криейки от света сълзите си. Мислим какво ли не за себе си, но незнаем какви сме всъшност. И може би по добре... Опитваме се да се разберем, а опитваме ли се наистина и истина ли е че се опитваме ? И кой може да каже кое е истина и кое илюзия ?
Всеки ден ставам и излизам от вкъщи, понякога вървя бързо, понякога бавно, понякога с ентусиазъм, друг път с нежелание. Накъде вървя, това ми е известно, докъде ще стигна – незнам.
По пътя си срещам много хора, цяла тълпа и те като мен крачат по пътищата на този, уж обширен, но и толкова малък свят. Всеки по своят път. Понякога пътят ти се пресича с път на друг човек, понякога дори се сливат и животът ти става по – весел, по - хубав, но после пътищата се разделят и те обзема мъка. Понякога толкова силна, че не искаш да продължиш, искаш да останеш, да спреш, да спреш завинаги. Нежелаеш момента да свърши, но ето! Той отдавна е отминал и ти продължаваш... мислиш си, че преследваш, идеали, мечти, ценности, че въобще преследваш, но не ти просто вървиш... Вървиш, дали бързо и уверено, дали бавно, но предпазливо, дали мудно и тромаво, дали плахо, дали след всяка минута правиш час почивка или след всеки час минута почивка, дали в полубудно или напълно заспало състояние, дали целеустремено с капаци на очите или пък с танцова стъпка или пък даже вървиш пълзейки.. ти, аз, всички ние вървим. Темпото се сменя, едно темпо ни харесва друго не, едно темпо ни прави щастливи друго не. Променяме темпото си, така лекомислено и безотговорно, както всяко друго нещо, после сме кисели, нещастни, намръщени. Тръгваме да търсим вината в другите, дори понякога в самият път, но никога не и в себе си. Да право е, че пътят не е еднообразен, право е и това, че понякога трябва, но само ако искаш, да синхронизираш крачка с друг, но изборът, изборът е наш! И никой не ние виновен, когато играем валс в блата, влачим се по римски павета, хукваме при покана за танц.

петък, 19 февруари 2010 г.

Приятни сравнения

Из "За хиляда и едно неща"
редакционна версия

приятни сравнения


Животът ни е като маслините.

Големите маслини са по примамливи, но и костилките им са по големи, малките от своя страна не отстъпват по вкус и имат малки костилки. Вярно да се нахраниш с малки маслини би ти отнело повече време, но пък шансът да се задавиш с големите е по - голям. Разбира се има и изключения – големи маслини, с малки костилки, но това са само изключения, на който се радват малцита, благопомазани. Да тук някой, ще споменат, че има и обезкостени, но аз лично не съм виждал такива да виреят на дърветата. Та какви маслини вие ядете драги ми читателю ? Или може би разнообразявате ? Или ще да е най – добре вместо да се вглеждаме в плода на живота, да погледнем неговото дърво и по правилно би било да ви запитам, какви маслини раждате ?

Хората не са нищо повече от писатели, писатели на собствените си книги. Ние не правим нищо друго освен цял живот да пишем, пишем романите на свойте приживявания. Или може би просто ветряви стихчета, или пък кратки есета ? Незнам, за всеки различно. Един разделя главите на време, всяка глава на една година да отговаря, друг пък ги разделя на събития, трети по друг начин.. всеки със своят почерк пише ли пише. И какво е един човешки живот? Нищо повече от една книга биха казали някой, била тя изпълнена с драсканици, несвързани изречения, протяжни песнопеения или отегчителни романи, и ще сбърка! Защото, да може би това е голямата част, по - голямата, дори може би гигантската, но все пак не е всичко. Защото все пак, когато човек се поразрови, някъде там било то само няколко реда или стихче, или пък две три страници, но някъде там в някоя друга книга, човек ще намери писано за себе си. И ако продължи да търси, ако търси дълго и упорито, то той ще намери, не много на брой, но все пак достатъчно много книги, в който и неговото име се споменава.Да, той сам трябва да ги търси, не може да пита някой, защото човешката памет е твърде кратка и неуслужлива и хората често забравят за какво са писали и нерядко се среща да откриеш, че за теб е писал човек, който въобще не си те спомня, дори може да ти е отделил цяла глава и пак да не те помни, както между другото е възможно и обратното. В някой просто ще преминаваш, бързо като метро на затворена за ремонт спирка, в други пък образа ти ще отеква мигновенно, като гръм в ясна, тиха, дъждовна нощ, но в някоя, да, все в някоя ще бъдеш и главен герой. Цели Глави ще са посветени на теб! И когато съберем и тези изпонакъсани, разпохвърляни парченца от чуждите книги, петънцата мастило, по чуждите ръкописи, отнасящи се до нас. Готово! Воала! Получили сме един човек, един човешки живот.

И ние сами избираме, какво да пишем и можем всякакви глупости да пишем, някой дори въобще не пишат, други не използват думите, ами просто рисуват, върху белите листа. Всеки сам избира. Животът, съществуванието е това, което ни подарява нашата книга. То е подарък! Можем единствено да изкажем благодарност, към живота, задето ни е направил такъв хубав подарък, нищо друго! Просто му благодарим и го изпращаме да подарява и на другите хора, и той си отива, но и си отива и остава, защото подаръкът му е даден от сърце, а когато един подарък го дариш от сърце, ти не даряваш нищо друго, освен парченце от себе си, веща, била тя книга или друг предмет е просто инструмент! Животът е там при нас, в нас!Книгата и ние, се срастваме и ставаме едно цяло! Но той не вижда, какво правим с неговият подарък, дали просто късаме листата на малки парченца и ги разпръскваме весело из нищото, дали драскаме красиви мечти на тях, или роним сълзите си върху страниците, съсипвайки ги със разяждаща соленота, или пък просто запокитваме книгата в някой прашен и потънал в паяжини ъгъл, сядаме в средата на нищото и оставаме потънали в спомени, това на животът не му е ясно, това той не разбира, там е, но не го вижда, както често и ние не го виждаме. И понеже това е истински подарък, може би дори единствения истински подарък, въобще единственото Истинско, абсолютната истина! Дарителят не търси отговорност от нас какво правим с него, в един миг ни го е дарил и в следващият вече се е изпарил, няма време да седи и да ни гледа, какво правим. Още толкова много подаръци има да раздаде...

Лекомислено си играем с този подарък, играем си с него непрекъснато, защото няма какво друго да правим, ние нямаме нищо друго. Това е единственото, което притежаваме, а нима човек може да прави нещо друго освен да си играе? Но идва момент, в който сме съсипали подаръка си, я сме разлели мастилницата, я тя е свършила, я сме изпокъсали страниците, я не е останало бяло петънце на тях. Приисква ни се да ни донесат друг подарък.. ставаме алчни, колкото по алчни ставаме, толкова повече нямаме търпение да дочакаме новият си подарък, накрая не издържаме тръшкаме се, досъсипваме, каквото ни е останало плюем на Живота и на неговите подаръци и си заминаваме... Или пък събираме търпение изчакваме Живота и той идва, той винаги идва, макар и никога да не си е отивал, открива ни там, някъде и оглежда нашето нищо. Понякога се усмихва, понякога се просълзява и ни дава... на кой повече, на кой по малко, на кой щедро, на кой стиснато, но дава.. въпреки всичко!

Цикълът отново се завърта и така до момента, в който ние отново чакаме Живота, той идва, но работното му време е изтекло, идва в краят на работният ден и вече няма нищо за даряване, раздал е всичко! Някой го молят с просълзени очи, да им даде още мъничко... и в този момент си мисля, че и животът се просълзява, просълзява се дали заради нашата алчност, дали заради това, че не може да ни даде още, немога да гадая, но така ми се струва, че животът се просълзява. Някой дори му обръщат гръб и му се обиждат, колко смешно нали? Да обърнеш гръб на нещо.., нещо, което е част от теб!? Други го даряват с усмивка и затварят уморено очи изразявайки последни благодарности към него, умоляват го само да поостане още мъничко, само още миг, да почетат заедно книгата, която те са написали, благодарение на неговите подаръци, сядат и зачитат... Трети, трети просто въздъхват, тежко, уморено, те знаят, знаят го от отдавна, но чак сега го признават, признават си, че са се уморили да играят, че вече им е време да си починат, признават си и си заминават.

Ето и при нас, идва един ден, в който този момент отминава, дори преди да го осъзнаем и вече е отминал, няма ни, останал е само подаръкът на живота, който ни е дал, там някъде в неизвестното, в гигантското, в необширното, в безкрая... и може би някой ще намери нашият подарък, нашата книга, или поне това, което е останало от нея ще седне и ще зачете...

може пък да е писано и за него...

може би дори самият живот, ще реши да я отвори, да я попрегледа в извън работно време!

Каква прекрасна работа наистина има този живот, да дарява! Нима има по - хубава?

И колко неприятни почивни дни, да гледа съсипаните си подаръци, защото ми се струва, че ние хората, повече съсипваме подаръците си, отколкото, каквото и друго да правим с тях...

и то не заради някаква друга причина, не! Само защото, ние не обичаме да четем, това е единствената причина, не четем, предпочитаме да драскаме с мастилото, да целим паяци с мастилницата, да късаме страници, и какво ли още не, но не и да прочетем, какво сме написали..

А може би това не е работа? Може би това е работа само погледнато през призмата на нашите, или даже още по конкретно на моите очи? Да, може би наистина не е работа, а какво е тогава? Работи ли наистина животът като раздавач на подаръци или това е единственото, което му доставя удоволствие и затова го прави? Сигурно ще да е така. Сигурно спира да раздава подаръци, просто, защото понякога и той се уморява, а и подаръците свършват.. Така ще да е! Тогава той се връща в своята работилница и прави още хиляди, десетки хиляди, неизброими хиляди, подаръци. Магически подаръци, с една твърде проста за разбиране магия, магията на безвъзвратното, безкористното, истинското, даряване. Всъщност подаръците са най – обикновени, даже хартията може да не е първо качество, и сигурно ще да не е, защото ние хората, едва ли заслужаваме много високо качество хартия. Начинът на подаряване, това ги прави магически!

Да, щастливо му е пътуването, но какво ли му е завръщането, когато ни среща с празни чували? Това само животът знае. Срещналите го на пътят, към дома, може и да разберат, може и да не разберат, всъщност това май не е от голямо значение, нали ?


П.П. пускам само, част, защото иначе ще стане твърде дълго, пък и самото "За хиляда и едно неща" е едва започнато, така че.. очаквайте продължение в поредицата, ако въобще е такава... или пък очаквайте нещо друго

петък, 29 януари 2010 г.

Без напрежение

"И за това, че когато мълчиш няма кой да те слуша е Неистина. Мълчи достатъчно дълго и ще се намери кой да те слуша, но разбира се това само по себе си не трябва да ти е цел, защото тогава просто ще си смешен, разбирай го както искаш. Това не е проблем, проблема е когато говориш, а има толкова много хора, който се мъчат да те слушат (чуят), там вече е наистина тежко!"

На човекът, който следеше blogg-a,

преди да има и капка надежда

в него да се появи нещо.

Благодаря ти!

Специално за теб първата ми публикация!

(Необещавам, че ще има и други, но знае ли се :) )

Сещам се... имаше моменти, в който намразвах целият свят. Просто ей така. Заради, някоя дребнава букова клечка, изпречила ми се като препятствие, или пък заради, непоносимо жалката природа на човешката същност, или пък заради нещо друго. Честно казано, наистина незнаех заради какво се получаваше така, може би заради собственото ми хипер – нарцистично Его. Това просто се случваше, изпитвах пълно отвращение, ако това което чувствах въобще можеше да се оприличи по някакъв начин, то сигурно ще да е било отвращение. Всъшност, може би беше апатия, апатия в епицентъра си. Защото знаете ли, тези моменти отминаваха и не се различаваха по нищо, от много предишни такива, но след тях, след тях настъпваше единствено едно омекотено глухо туптене в главата, една нежна болка, един оргазъм. Стоях си там някъде, най -вероятно крайно неприветлив за околните, но пък какво ми пукаше за околните. Отпуснал се в собствената си кожа, лежерно разтапящ се във всемира. И да, наистина не ми пукаше за нищо. Просто бях там и оглеждах заобикалящите, наблюдавайки ги – безразлично. Е може би нещата не стояха точно така, защото в тези моменти, чувствата към познатите и псевдо – приятелчета, пред очите ми, със сигурност не бяха безразлични, освен ако безразличен не е станала думата за гнусно – отвратителен. Направо ми се повръщаше от тези хора, нищо лично, просто гадна човешка природа...

А доколкото когато бях сам, хах...

Тогава нямаше проблеми, полуизлегнат, полуразплут, я с чаша вино, я с цигарка в ръка...

Както ми казваше едно приятелче:

“Без напрежение!”

Тиха или пък не чак толкова, лежерна музика и сам насред цивилизацията, слял се с природата.