Понякога,... всъщност, винаги човек се сблъсква със себе си в един от тези моменти, в който осъзнава пропиляното време. Това го изстисква. Смачква тялото му и сломява духа му. Като, че ли гигантски юмрук те хваща и те пръска по шевовете, тялото ти сгърчено от болка, изпънало максимално жили за да се противопостави на тази невероятна стихия, най – накрая се предава, като единствено излиза въздишка, с която и отлита душата ти... във въздуха остава само нагнетеният аромат на собственият ти гняв...
Няма спомен, неможеш да си обясниш, защо? Защо направи така, защо използва времето си точно по – този начин, когато знаеше какво трябва да направиш. Просто незнаеш, признаваш си, че си боклук и отминаваш, нищо не можеш да направиш... времето те е прекършило, пропилял си времето за подготовка и на бойното поле биваш размазан като стоножка. Но малко преди този момент усещаш тежкият удър и знаеш, че не врагът ти нанася тежки удъри, просто ти не си направил нищо за да заздравиш гарда си и сега си просто едно желе чакащо да бъде разпльокано във всички посоки. Всъшност, това е което истински те смазва. И го повтаряш, отново и отново и отново... без обяснение, без някаква яснота.
ЗАЩО?
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар