Аз отдавна съм мъртъв, един призрак, един от милионите призраци скитащи се по тази земя. Призрак, лутащ се без посока и цел, желаещ единствено да избяга от себе си. Мъчейки се да разбере, след безбройни опити на отказване да знае. Един изтерзан от времето индивид, неразбиращ, незнаещ, отвърнал се от всичко, дори от самият себе си. Една сянка в миг на откровение, на писък, раздираща се, просълзена. Сама в тъмнината, останала там ридаейки без глас, без стон.
Те бяха излишни, нима имаше кой да ги чуе?
Не. Стонът, викът, всичко това беше излишно, защото нямаше полза...
Не че нямаше кой да дойде да помогне, неможеха. Това само, щеше да ги рзстрой, да ги покруси, защо да им се създават такива главоболия? Нежелаехме да ги нараняваме, нежелаем да страдат за един труп. Безнадеждно е!
Когато се предадеш, когато захвърлиш оръжието, когато веднъж си върнал билета... финито. Остава ти да изчакаш пускането на завесите, но отвън, под дъжда, под гръмотевиците, изложен на мразовитият вятър и нищетата.
Остава ти само да се разхождаш, да размишляваш, да си представяш, да фантазираш. Нищо друго, под друго, разбирай живот.
Остава ти да си отидеш, но подяволите... твърде трудно е.
Твърде шибано трудно е! Защото знаеш, че си се прецакъл. Знаеш, че нещата са преебани и че немогат да се оправят, знаеш, че колкото по нататък отиваш, че с всяка изминала секунда, всичко отива на пичка си материна и ти остава само да стоиш, да стоиш и да усещаш...
Самотата, уединението, тишината, нарушавана само от монотонната ритмична мелодия, навяваща студ и още повече тишина.
Усещаш своята безчувственост, чувстваш грозната си, противна картинка на собственото ти същество, разбираш капана който те е оградил, озлобяваш се. Искаш да го разрушиш, но няма! Няма да го направиш, защото отломките от взрива, ще наранят твърде много околните, дори може би смъртоностно. Ти не си такъв, ти никога не си бил такъв. Предпочиташ да играеш Роля. Предпочиташ да мъртвееш в един непрогледен и неразбираем за теб свят, където другите няма да се притесняват за теб...
Ти никога неуспя да бъдеш добър егоист, алчността ти никога не се прояви на място, неуспя...
сега,... сега вече е късно.
Вече си сянка. Сянка чезнеща в мрака, вече... вече няма значение. Ти си отиваш...
мъчително хладно, с обгърната студенина, в тъмните багри на собствената си кръв, бавно стичаща се от изнуреното в театралната постановка тяло, крачиш бавно, с твърди, тежки макар и отстрани погледнато плахи и неуверени крачки, заминаваш... обгърнат в кръв, лед и сълзи... просто
заминаваш....
Пътят ти е изпълнен с тъма и бодли, свел глава, забил поглед в безжизнените си стъпала, пристъпяйки, по безбройните кръстопътища, оставяйки единствено кръв, сълзи и розови листенца. Да, последното, нещо което взе от тоя свят бе цвят от роза, прекрасен, розов, гладък като кадифе, нежен като майка, ухаен като ангел...
сега го изронваш по пътя, останал си само с фактологията за него, невъзможно ти е да му се насладиш, пускаш го да си отиде, напоен с болката ти.
Вече те няма. Само няколко листенца от роза са маркирали пътя ти.
Вълк завива в нощта, показва се луната, светкавица, миг на повей, кълдъръмът е пометен...
листенцата ти отлитат във тъмата, падат в рохкавата пръст, изсипва се порой... и умират в калта.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар