редакционна версия
приятни сравнения
Животът ни е като маслините.
Големите маслини са по примамливи, но и костилките им са по големи, малките от своя страна не отстъпват по вкус и имат малки костилки. Вярно да се нахраниш с малки маслини би ти отнело повече време, но пък шансът да се задавиш с големите е по - голям. Разбира се има и изключения – големи маслини, с малки костилки, но това са само изключения, на който се радват малцита, благопомазани. Да тук някой, ще споменат, че има и обезкостени, но аз лично не съм виждал такива да виреят на дърветата. Та какви маслини вие ядете драги ми читателю ? Или може би разнообразявате ? Или ще да е най – добре вместо да се вглеждаме в плода на живота, да погледнем неговото дърво и по правилно би било да ви запитам, какви маслини раждате ?
Хората не са нищо повече от писатели, писатели на собствените си книги. Ние не правим нищо друго освен цял живот да пишем, пишем романите на свойте приживявания. Или може би просто ветряви стихчета, или пък кратки есета ? Незнам, за всеки различно. Един разделя главите на време, всяка глава на една година да отговаря, друг пък ги разделя на събития, трети по друг начин.. всеки със своят почерк пише ли пише. И какво е един човешки живот? Нищо повече от една книга биха казали някой, била тя изпълнена с драсканици, несвързани изречения, протяжни песнопеения или отегчителни романи, и ще сбърка! Защото, да може би това е голямата част, по - голямата, дори може би гигантската, но все пак не е всичко. Защото все пак, когато човек се поразрови, някъде там било то само няколко реда или стихче, или пък две три страници, но някъде там в някоя друга книга, човек ще намери писано за себе си. И ако продължи да търси, ако търси дълго и упорито, то той ще намери, не много на брой, но все пак достатъчно много книги, в който и неговото име се споменава.Да, той сам трябва да ги търси, не може да пита някой, защото човешката памет е твърде кратка и неуслужлива и хората често забравят за какво са писали и нерядко се среща да откриеш, че за теб е писал човек, който въобще не си те спомня, дори може да ти е отделил цяла глава и пак да не те помни, както между другото е възможно и обратното. В някой просто ще преминаваш, бързо като метро на затворена за ремонт спирка, в други пък образа ти ще отеква мигновенно, като гръм в ясна, тиха, дъждовна нощ, но в някоя, да, все в някоя ще бъдеш и главен герой. Цели Глави ще са посветени на теб! И когато съберем и тези изпонакъсани, разпохвърляни парченца от чуждите книги, петънцата мастило, по чуждите ръкописи, отнасящи се до нас. Готово! Воала! Получили сме един човек, един човешки живот.
И ние сами избираме, какво да пишем и можем всякакви глупости да пишем, някой дори въобще не пишат, други не използват думите, ами просто рисуват, върху белите листа. Всеки сам избира. Животът, съществуванието е това, което ни подарява нашата книга. То е подарък! Можем единствено да изкажем благодарност, към живота, задето ни е направил такъв хубав подарък, нищо друго! Просто му благодарим и го изпращаме да подарява и на другите хора, и той си отива, но и си отива и остава, защото подаръкът му е даден от сърце, а когато един подарък го дариш от сърце, ти не даряваш нищо друго, освен парченце от себе си, веща, била тя книга или друг предмет е просто инструмент! Животът е там при нас, в нас!Книгата и ние, се срастваме и ставаме едно цяло! Но той не вижда, какво правим с неговият подарък, дали просто късаме листата на малки парченца и ги разпръскваме весело из нищото, дали драскаме красиви мечти на тях, или роним сълзите си върху страниците, съсипвайки ги със разяждаща соленота, или пък просто запокитваме книгата в някой прашен и потънал в паяжини ъгъл, сядаме в средата на нищото и оставаме потънали в спомени, това на животът не му е ясно, това той не разбира, там е, но не го вижда, както често и ние не го виждаме. И понеже това е истински подарък, може би дори единствения истински подарък, въобще единственото Истинско, абсолютната истина! Дарителят не търси отговорност от нас какво правим с него, в един миг ни го е дарил и в следващият вече се е изпарил, няма време да седи и да ни гледа, какво правим. Още толкова много подаръци има да раздаде...
Лекомислено си играем с този подарък, играем си с него непрекъснато, защото няма какво друго да правим, ние нямаме нищо друго. Това е единственото, което притежаваме, а нима човек може да прави нещо друго освен да си играе? Но идва момент, в който сме съсипали подаръка си, я сме разлели мастилницата, я тя е свършила, я сме изпокъсали страниците, я не е останало бяло петънце на тях. Приисква ни се да ни донесат друг подарък.. ставаме алчни, колкото по алчни ставаме, толкова повече нямаме търпение да дочакаме новият си подарък, накрая не издържаме тръшкаме се, досъсипваме, каквото ни е останало плюем на Живота и на неговите подаръци и си заминаваме... Или пък събираме търпение изчакваме Живота и той идва, той винаги идва, макар и никога да не си е отивал, открива ни там, някъде и оглежда нашето нищо. Понякога се усмихва, понякога се просълзява и ни дава... на кой повече, на кой по малко, на кой щедро, на кой стиснато, но дава.. въпреки всичко!
Цикълът отново се завърта и така до момента, в който ние отново чакаме Живота, той идва, но работното му време е изтекло, идва в краят на работният ден и вече няма нищо за даряване, раздал е всичко! Някой го молят с просълзени очи, да им даде още мъничко... и в този момент си мисля, че и животът се просълзява, просълзява се дали заради нашата алчност, дали заради това, че не може да ни даде още, немога да гадая, но така ми се струва, че животът се просълзява. Някой дори му обръщат гръб и му се обиждат, колко смешно нали? Да обърнеш гръб на нещо.., нещо, което е част от теб!? Други го даряват с усмивка и затварят уморено очи изразявайки последни благодарности към него, умоляват го само да поостане още мъничко, само още миг, да почетат заедно книгата, която те са написали, благодарение на неговите подаръци, сядат и зачитат... Трети, трети просто въздъхват, тежко, уморено, те знаят, знаят го от отдавна, но чак сега го признават, признават си, че са се уморили да играят, че вече им е време да си починат, признават си и си заминават.
Ето и при нас, идва един ден, в който този момент отминава, дори преди да го осъзнаем и вече е отминал, няма ни, останал е само подаръкът на живота, който ни е дал, там някъде в неизвестното, в гигантското, в необширното, в безкрая... и може би някой ще намери нашият подарък, нашата книга, или поне това, което е останало от нея ще седне и ще зачете...
може пък да е писано и за него...
може би дори самият живот, ще реши да я отвори, да я попрегледа в извън работно време!
Каква прекрасна работа наистина има този живот, да дарява! Нима има по - хубава?
И колко неприятни почивни дни, да гледа съсипаните си подаръци, защото ми се струва, че ние хората, повече съсипваме подаръците си, отколкото, каквото и друго да правим с тях...
и то не заради някаква друга причина, не! Само защото, ние не обичаме да четем, това е единствената причина, не четем, предпочитаме да драскаме с мастилото, да целим паяци с мастилницата, да късаме страници, и какво ли още не, но не и да прочетем, какво сме написали..
А може би това не е работа? Може би това е работа само погледнато през призмата на нашите, или даже още по конкретно на моите очи? Да, може би наистина не е работа, а какво е тогава? Работи ли наистина животът като раздавач на подаръци или това е единственото, което му доставя удоволствие и затова го прави? Сигурно ще да е така. Сигурно спира да раздава подаръци, просто, защото понякога и той се уморява, а и подаръците свършват.. Така ще да е! Тогава той се връща в своята работилница и прави още хиляди, десетки хиляди, неизброими хиляди, подаръци. Магически подаръци, с една твърде проста за разбиране магия, магията на безвъзвратното, безкористното, истинското, даряване. Всъщност подаръците са най – обикновени, даже хартията може да не е първо качество, и сигурно ще да не е, защото ние хората, едва ли заслужаваме много високо качество хартия. Начинът на подаряване, това ги прави магически!
Да, щастливо му е пътуването, но какво ли му е завръщането, когато ни среща с празни чували? Това само животът знае. Срещналите го на пътят, към дома, може и да разберат, може и да не разберат, всъщност това май не е от голямо значение, нали ?
П.П. пускам само, част, защото иначе ще стане твърде дълго, пък и самото "За хиляда и едно неща" е едва започнато, така че.. очаквайте продължение в поредицата, ако въобще е такава... или пък очаквайте нещо друго
Няма коментари:
Публикуване на коментар